|
 Подготвеният проекто-закон за национализация, фактически „ренационализация – б.м. Н.С.) на приватизирана през последните 14 години общонародна(държавна) собственост от страна на парламентарната група на „Атака” определено предизвика най-широк отзвук сред българското общество. Както можеше да се очаква неолибералните средства за масова информация у нас се постараха веднага да нападнат подобна „крамолна идея”.
Че как може въобще да се помисля за подобна атака срещу „свещената частна собственост”.
От друга страна стои въпросът какво точно се стреми да постигне с този проекто-закон групата около Волен Сидеров, тъй като по информацията, която изтече в публичното пространство конструкцията на закона е такава, че предвижда в своя член 3, алинея 1 на лицата, придобили национализираните по този закон предприятия да се заплаща обезщетение след изземването на имотите. В този смисъл не може да не се съгласим с казаното от вече независимата депутатка Стела Банкова, че „тук се получава нещо интересно - тези собственици, голямата част от тях, първо са закупили на безценица държавните предприятия, втори път са изнесли голяма част от машините, изхвърлили са работници на улицата и сега този закон предвижда същите тези собственици да бъдат обезщетени от държавата. И още нещо: по-нататък в закона има също така едно будещо съмнение положение: държавата се задължава да плати задълженията на предвидените за национализация предприятия. Доколкото тези задължения в голямата си част са натрупани от недобросъвестни собственици, всъщност този закон ще облагодетелства тези, които ограбиха предприятията. Така се получава на практика.”(вж. интервюто със Стела Банкова във focus-news.net, news.netinfo.bg).
Така или иначе, но след 16 години обществото в България, като че ли узря вече открито да се поставя под въпрос резултат на „неолибералните реформи” и особено тяхното ядро приватизацията на общонародната собственост.
Кратък преглед на стореното или българската приватизация
Приватизацията бе заложена още в „Библията” на нашите нео-либерали, известна като “Програмата Ран-Ът”. Тя стана базовият механизъм, чрез който неолибералната държава у нас взаимодейства с българското стопанско пространство през последните 14 години. Като казваме „нео-либерална държава” имаме предвид почти всичките правителства след „свещеното” начало на промените – 10 ноември 1989 година. В този смисъл в „неолибералната кохорта” следва да бъдат включени почти всички днес парламентарно представени сили като се почне от различните „псевдолеви” – БСП, разни социал-демократи, социал-либерали и други тути-кванти като Томов и сие, и се стигне до онези т.нар. „десни”. Всички те осъществяваха „масови”, „касови” и всякакъв вид приватизации. Какъв е резултатът?!!!
По признанията на някои от авторите на гореспоменатата “Програма Ран-Ът” сред нашенските нео-либерали е битувала идеята: При наличието в началото на 90-те години на около 10 милиарда щатски долара външен дълг и създадени, и акумулирани производствени фондове или ако щете материални активи в рамките на централизирания стопански модел на “държавния социализъм” до 10 ноември 1989 година на стойност около 133 милиарда щатски долара, “продавайки това, което е продаваемо”, ще може да се вземат около 30-40 милиарда щ. долара печалба. Но днес имаме вече продадена огромната част от общонародната собственост.
Тук ще подчертаем, че ние смятаме тази собственост за общонародна, а не за държавна. Тъй като не е създавана от държавата, т.е. от някаква администрация, а от цялотото общество у нас през последните близо пет десетилетия. И след продажбата са получени само около 2 милиарда долара, от които не всички са влезли в хазната. Така че читателю може да си представиш размера на ограбеното, разрушеното, съсипаното.
Днес, когато стоим пред разграбената и разпродадена промишленост, агонизиращо селско стопанство, измиращ и изчезващ български народ и си задаваме отново въпроса “какво да се прави?”. Какво да се прави с този стопански живот и стопански процес, характеризиращи се с деиндустриализация и архаизация на стопанското пространство. Икономика, при която ключовите точки на националното стопанско пространство са в ръцете на чужди капитали. Напълно естествено възниква темата за „възмездието”. Оттук и идеята за т.нар. „национализация”. Но дали това е добре работеща идея, ако не за днес, то поне за утре.
Тук несъмнено оставяме настрана друг един въпрос, че е не е изключена и ситуацията някои сили да подхвърлят идеята за национализацията именно с цел нейната дискредитация по един или друг начин. Каквито са нашите съмнения предвид гореспоменатия закон. Защото както се вижда от съдържанието му такава „национализация” ще обогати онези, които разграбваха общонародната собственост.
Определено „възмездието” може да се осъществи и без толкова дандания, и даже приемане на нов закон. Тъй като и в рамките на сега съществуващите закони могат да бъдат поставени, а най-вече разрешени въпросите:
• За начините на провеждане на т.нар. „приватизация”, т.е. доколко открито са осъществявани процедурите? И ако не, това да има своята наказателна санкция.
• За това как се спазват следприватизационните задължения? И ако не да се предприемат нужните мерки.
• С какви пари са купени активите и откъде са тези пари или най-малко по тези пари плащани ли са данъци? Какво пък американският опит с Ал Капоне може да ни бъде от полза за „възмездието”.
• Плащани ли са данъци след приватизацията, социални осигуровки и други задължения към обществото? Плащани ли са дивиденти по акциите от т.нар. „масова приватизация”? И ако не също да се предприеме нужното.
• Други „горещи въпроси”, като например за оценката на активите, за това кой и как е осъществил тази оценка и не е ли ощетил обществото.
Така че ако има политическа воля може и без толкова шум, но съвсем законно и в
полза на обществото да се преразгледат резултатите от гигантския грабеж наречен „приватизация”. Като при това се потърси „отговорност” както от продавачите, продавали, това което не са създали и построили, така и от купувачите. И ако е нужно тези хора трябва да поработят малко „в полза роду и народу” в някои по-отдалечени места така че да възвърнат това, което са ограбили, унищожили, довлекли и отнесли в чужбина.
А не чрез т.нар. „национализация” всичко да се скрие. Кой крал, кой пил? И утре нечии внучета да говорят за това как „видите ли дядо им с честен труд е заработил нещо, а някакви мръсници са го взели”. И да искат реститутция.
Но именно „политическата воля” за „реститутция на народното достояние”, на общонародната собственост липсва у нашенската „политическа класа”. Даже у т.нар. „лява” БСП. Но защо липсва такава воля, това е друг въпрос и не това ни е темата. Да не говорим и за Волен Сидеров и група, които с т.нар. „закон за национализацията” явно искат да „наградят отличниците” от тази т.нар. „приватизация”. Последните определено са добри в кражбата, но както отминалите десетина години показаха, никакви ги няма в управлението на откраднатото. Та сега ще трябва да ги възмездяваме ли за това?
Провалът на „свещената частна собственост” в България
Но не за това искаме да говорим, а за друго, друго, което е по-важно... Защото проблемът е друг. Проблемът е в създаването на нова социално-икономическа система. Тъй като днешната нео-либерална система показа, че тя е една парадигма, един модел на тихия, но безвъзвратен геноцид, водещ до бавното и окончателно изчезване на българския народ, на българското национално пространство, а оттук и на Българската държава.
Защото въпросът е не просто да се върне макар и една част от тази собственост. Още повече, че доста неща са разрушени и ограбени. И въпросът не е в това да „одържавим” отломките. Да проблемът с „възмездието” е важен и в никакъв случай не бива да се пренебрегва. Но архиважно е какво ще се прави с „одържавените предприятия”? Дали ще ги укрепим, ще ги „оздравим” с парите на данъкоплатеца, след което пак ще ги продадем, т.е. ще ги ре-приватизираме? Или пък ще ги оставим да работят като „държавни” или „общински”? При което в „бордовете”, т.е. в управителните тела на тези предприятия ще се набутат разни новобюрократи и новономенклатури, „наместили” се в тях по политическа, приятелска или шуро-баджанашка линия. Те като такива ще си клатят краката и ще „смучат” средства, ще изпълняват политически поръчки, ще гонят личен интерес. И тези одържавени предприятия ще се задъхват, докато „клекнат”. Нима такава картина не наблюдавахме през последните петнадесетина години?
И пак ще се започнат приказки за „неефективността” на обществените, на колективистичните форми на собственост. Като за това ще говорят най-много именно горепосочените новобюрократи и новономенклатури. Същите тези, които поставени начело, гонейки личния си интерес ще провалят конкретните общонародни органтизации.
А тези организации при такъв начин на функциониране действително ще бъдат неефективни. И въпросът даже не е в това, че все пак ще могат да се намерят честни и почтени ръководители, които да ги ръководят. Все пак не са се свършили честните хора в България. Защото ако остане същата като сега система на безотговорност, рано или късно нещата пак ще почнат да се възпроизвеждат по стария им начин.
Несъмнено може да се запита защо трябва да се създава пак производствена система, основаваща се на общонародни форми на собственост. Тук несъмнено трябва да се каже, че „Царят е гол”. Т.е. да се сподели една вече осъзнавана от мислещите хора у нас истина за „провала на свещената частна собственост” като демиург на стопанското развитие и път към бъдещето.
Оказа се, че пак сме закъсняли... Тези форми на частната собственост, които се появиха у нас през последните 16 години, могат да бъдат успешни като управление на малко магазинче, работилничка, даже и на едно средно предприятие. Но като правило едноличният собственик, т.е. волята на един човек, предавана при това по наследство, като правило със своите изключения, естествено, е пълен провал в една що-годе дългосрочна перспектива предвид ефективното управление на значителна производствена система. Ако днес говорим за деиндустриализация на българското стопанско пространство, ако наблюдаваме архаизация в отраслеви, производствен и социално-икономически план, несъмнено за това своята престъпна вина носи:
• Първо самата т.нар. „реформа”, която с начините на своето провеждане се превърна в целенасочено разрушителен процес;
• Второ, формираната в резултат на „реформата” нео-либерална система, в центъра на която е нео-либералната държава. Последната със своята политика на двойнствен стандарт, не само не помага, но по всякакъв начин пречи на националното призводство и фактически работи за чужди интереси;
• Но третото, което обаче, вече не е трето по значение днес, е, че след като тази „реформа” вече е в миналото, факторът, работещ вече в режим на постоянно действие в посока на продължаваща архаизация и деградация на икономиката на България е именно доминирането на частната собственост в днешната и форма. Повтарям „доминирането”, а не съществуването въобще на частна собственост. Защото днес в съвременната обстановка в България тя има своето място и роля, има ниши, където демонстрира конкурентоспособност и по никакъв начин не бива административно да бъде изхвърляна от тези ниши – т.нар. „дребен бизнес”.
Предполагам, че някои ще възразят, нещо повече ще скочат яростно срещу такова
твърдение, като най-вече се аргументират със опита на Запада. Но именно опитът на този „благословен Запад”, та и най-успешният „Изток” – Япония и други, говори в полза на това, което утвърждаваме. Днес на Запад и на Изток, няма да намерите голяма стопанска система, ръководена от едноличен собственост. Т.е. именно опитът на Запад говори за значителната социализация на капиталистическата собственост. Естествено това не я превръща в социалистическа, но да на се забелязва тази социализация ще бъде непродуктивно.
Т.е. собствеността като правило принадлежи на много лица – физически и юридически. При това пак като правило доминирането на юридическите лица става безспорно, безалтернативно и безвъзвратно. Ефективността и ефикасността се осигурява за сметка на мениджмънта и контрола. Казано по по-прост начин търсят се, назначават се и се стараят да възпитават прекрасни мениджъри. Които обаче не са еднолични собственици, макар че могат да им дадат едно или друго количество акции за да се чувстват привързани към целите на организацията не само чрез възнаграждение, явяващо се функция от резултатите, но и чрез част от капитала. Но за да не се „съблазнят” тези мениджъри да играят някаква своя игра, което въобще не е изключено(виж например случаите „Енрон” в САЩ и редица други), те са под силен контрол на различни Управителни съвети, Контролни съвети и други подобни.
Несъмнено различните такива стопански организации на Запад, познати най-вече под името „корпорации”, като правило работят в полза преди всичко на своите акционери. Тези акционери са съвременната буржоазия. Тя на практика е вече вън от възпроизводствения процес.В голяма си част това са рентиери, получаващи доходи основно от пхритежаваната капиталова собственост. Т.е. превърнали са се в един излишен слой. Казано по друг начин „свещената частна собственост” като източник на лична предприемчивост, силна лична воля, водеща до успехи на организацията на Запад и на Изток, даже и да съществува, но това е само в сферата на „дребния бизнес”. Докато при големите корпорации, а именно те определят законите на стопанския живот в глобален план, става дума за наемни мениджъри.
Е, ще рече някой, не може ли и ние да направим така. След време може би и у нас ще се стигне до подобна система.”Да, ама не” - казваше един бележит журналист на т.нар. „преход”. Вече сме закъсняли за такава „протурберация” и превръщането на нашата крадлива олигархия(крадлива, защото се създаде чрез кражба на общонародната собственост и едва ли има нужда да се доказва това, което е ясно на всички) в „милеещ за националните интереси капитал”. На подобен въпрос може да се отговори следното:
Първо, тя, нашенската олигархия въобще няма интерес да работи в такава посока. Тя предпочита да изнася парите си именно на Запад. Известно е, че десетки и стотици милиони(ако не и милиарди) парични единици напускат страната ни всяка година Като тези пари са инвестирани в ценни книжа на западни компании. Ами че много по-лесно е да станеш рентиерче, отколкото да създаваш производство, да поемаш риск и т.н. Нима опитът на т.нар. „Трети свят” не е достатъчно красноречив в това отношение.
Второ, на нашата олигархия няма да и позволят да направи това - т.е. да се формира като конкурентоспособен национален капитал, именно „батковците”, т.е. транснационалните корпорации от Запад. Последните определено нямат интерес да си създават конкуренти, които в качеството си на национален капитал е възможно за ги изтласкват от съответните национални, регионални, а защо не и глобални пазари. Още повече, че при сегашния вариант тези корпорации получават парите на нашенската олигархия като инвестиции в собствените им ценни книжа. И затова те ги натискат да продават и те продават. Не само това, което са заграбили, но и това, което е все още държавно, за да могат и от това „да намажат”, каято използват каналите на властта, където „доминират”. Като по този начин постепенно превръщат България в колония.
И трето, може би и най-важното. Просто няма историческо време да се чака, нашенската крадлива олигархия да се „самовъзпита” в посока на това да се формира като национален капитал. Защото ако днес и тук не се намери решението, просто съвсем скоро, направо утре няма да го има бълагрския народ, който се топи със скоростта на лед в горещ ден в условията на текущия ни нео-лиерален модел на развитие.
Пътят към възраждането – на основата на националните предприятия
Така че въпросът не е толкова в това какво ще правим със старата собственост. Въпросът е в това как да създаваме новото производство и нова собственост. Следва ясно да разберем, че отговорът в никакъв случай не опира само до изобретяването на някакви работещи стопански механизми. Тъй като какъвто и стопански механизъм да се предложи, той ще носи в себе си ценностните параметри на доминиращите обществени установки.
Отговорът е в това да се предложи и формира нова система от ценности, въз основа на която да се възприеме качествено нова и различна философия на политическо и социално-икономическо развитие. Ако ние желаем да се спре разрушаването на сградата на социалното общежитие в България и подриването на перспективите на цялостното ни национално развитие няма друг път освен непоколебимо да противопоставим на ценностната система на неолиберализма във всички и аспекти. Включително и по този за „свещената частна собственост” и „ролята и волята на едрия собственик-предприемач” като демиург на ефективен стопански процес. Ние трябва да протипоставим друга превъзходяща я ценностна система. Но за да може тази нова система от ценности да се превърне в реална алтернатива на поддържания от безспорно могъщи сили неолиберален политически, стопански и социален модел тя следва да получи доверието и да бъде подкрепена от огромното мнозинство от българите. Но те трябва да видят своя „интерес” в една такава система. И именно на основата на тези цености следва да бъде възпитан и „контраелит”, който да действа срещу днешния формирал се „антиелит”, работещ срещу интересите на мнозинството българи и срещу националните интереси на България в кратко и дългосрочна преспектива .
Подобна подкрепа може да дойде само ако тази нова система от ценности предложи максимално възможна съвкупност от позитивни действия, солидарни отношения, социален хуманизъм и патриотизъм разбиран като истинска любов към Отечествето и воля най-преданно да му се служи . Само като алтернатива социална, солидарна и хуманна, тя може да стане алтернатива на неолиберализма, както национална, така и реална.
Ние определено смятаме, че в центъра на тази алтернатива изключителна роля ще играе идеята, а надяваме се по-късно и практиката на „националните предприятия”. И така що е това „националното предприятие” и как то може и трябва да стане алтернатива на днешния ни идиотски стопански живот. Икономика, която може да бъде характеризира ако не като колониална, то поне като полу-колониална. Икономика, която се движи не напред, но за съжаление назад. И срещу всички тенденции и процеси ... „националното предприятие”?!!
Националното предприятие следва да бъде инициирано като първоначален капитал или трансформирано от съществуващата държавна или пък върнато от заграбената чрез неправомерните „приватизационни сделки” частна собственост на основата на специален Закон за националните предприятия. В този закон трябва ясно да бъде формулирано, че националните предприятия не могат да бъдат продавани, закривани или трансформирани в някаква друга собственост. Те могат да бъдат преструктурирани, „санирани” и оздравявани. За разлика от обикновените държавни предприятия те ще работят в автономен режим, т.е. на собствена стопанска сметка.
Тяхната ефективност и ефикасност ще зависи от работата на управленския екип, който ще бъде под силен контрол. Този контрол ще се осъществява, например, от специални комисии. Те ще бъдат съставени от представители на Сметната палата, на депутати от Народното събрание и представители на Обществени съвети. В последните могат да влизат представители на заинтересованата общественост, като например местната, на някакви професионални общности, работещи в дадена област, видни български общественици и други. Работата на комисиите ще бъде максимално публична без да ощетява необходимата фирмена тайна.
Самият управленски екип ще се избира след като се представят чрез конкурс стратегии за развитие за определен период – 5 или 7 години. В рамките на тези периоди ще се осъществява постоянен контрол. Ако ситуацията с националното предприятие не върви на добре, управленските екипи след съотвената преценка на Експертна комисия, избирана от Обществено-държавен съвет за националните предприятия, създаван по Закона за нацицоналните предприятия. Така че в случай на необходимост управленският екип ще бъде сменян. Но този управленски екип определено ще може да си гарантира продължаването на своя управленски живот чрез успеха на своята дейност. За което ще може да получава и съответни допълнителни възнаграждениия и премии. По този начин ще се създадат условия за мотивиране и за формиране на силна управленска воля за постигане на целите на Националните предприятия.
Важен момент в Закона следва да бъде формилурането на средствата от печалбата на Нацоналните предприятия. Несъмнено част от печалбата ще се реинвестира в самото предприятие за трудови възнаграждения, за суровини иматгериали, за технологическо и техническо обновяване, за разработката на нови продукти и т.н. Но друга част може да бъде „целева”. Т.е. да се знае, че тя отива например в специално създадени Фондове(по Закона за националните предприятия) за подпомагане на възпроизводствения процес, т.е. стимулиране на раждаемостта, за развитие на образованието, за общественото здравеопазване, за културата, за националната сигурност и т.н.
По този начин всеки български гражданин ще знае, че той има интерес от ефективната работа на Националните предприятия. Това ще го активизира и като гражданин, който да следи дали няма нарушения в работата и управлението на Нацоналните предприятия. Това ще го активизира и като потребител, който действително ще „купува българското”.
Фактически чрез мрежата от Националните предприятия ще може да се формира ядрото на утрешната ни „икономика на знанието” в България. Те безспорно ще бъдат носители на най-съвременни форми на управление и организация. Ще могат да станат модели на преодоляване на статусно-диференцираната уравниловка, която днес продължава да доминира стопанските единици на България, независимо от формите на собственост. Ще могат да се внедрят най-съвременни системи по управление от типа на тотални и мрежови системи по управление на качеството, най-модерните системи по управление на техносферата, на съвременния холистичен маркетинг и т.н.
Националните предприятия ще модернизират със своето присъствие архаизираната днес система на трудовите отношения от „чорбаджийско-ратайски тип”, която днес властва у нас. Затова би трябвало синдикалните централи, ако действително мислят за интересите на трудещите се, да подкрепят създаването и функционирането на Националните предприятия.
Подобна мрежа от Национални предприятия следва да бъде създадена в ключови отрасли, в инфраструктурната област, в сфери, където съществуват така наречените естествени монополи, в сектори от ключова важност за националната сигурност. Именно Националните предпрятия ще бъдат работещата алтернатива на днешната разруха, деиндустриализация и архаизация на икономиката на нашата мила Родина. Те ще станат квинтесенцията на българския стопански, управленски и иновационен гений.
За тяхното създаване навярно ще следва да се създаде национално движение, което да обедини „младо и старо”, независимо от политическа и идеологическа принадлежност. Ако естествено тези хора подкрепят идеята за Националните предприятия и нейната реализация в практиката.
По своята същност Националните предприятия ще са квинтесенция на това, което се нарича „икономическа демокрация”. По този начин те ще станат истински гарант за политическата такава, превърнала се днешна неолиберална България в квази-демокрация. Тъй като за каква политическа демокрация може да се говори, когато над 90% от банковия капитал е в чужди ръце, когато не остана голямо българско предприятие, а земята ни ще продаваме на чужденци, а безработицата гони всичко кадърно и читаво извън страната ни.... Казано накратко Националните предприятия несъмнено ще бъдат „живата вода”, която толкова е необходима днес на България за да се свести от „питонската” прегръдка на неолиберализма, който я души вече от 16 години.
Братя българи, нека да спасим страната си, да спасим себе си, да спасим бъдещето на нашите деца и внуци. Ние самите, днес и сега. Нашето оръжие ще бъдат нашите Национални предприятия. На борба, и на работа братя!!!
П.П. Идеята за националните прездприятия остава отворена и за други предложения по тяхното създаване и функциониране. За да може съвместно да изработим Закона за националните предприятия. И да намерим онези депутати, които да го предложат още в сегашното Народно събрание. За да може да започне истинския дебат за спасението на милата ни татковина България.
|
